РОМАНТИЦИ - стихове

Дъжд


Мълчим като на тайната вечеря.

Стрелката бяга, времето изтича.

Какво ми каза? Устните трепереха,

едва чух: - Колко много те обичам...



Събудих се, като че век съм спала,

а помежду ни мили се простираха.

Кому бе нужна нашата раздяла?

Не знаех нищо, нищо не разбирах.



Седя сега и всичко си припомням.

Навън вали. Под есенния ромон

се чувствувам самотна и бездомна,

загубена във този град огромен.



Това, което бе, не ще се върне.

Сърцето ми самичко се осъди.

Но как безумно бих те днес прегърнала,

да можех пак при тебе там да бъда...

Шегата е по-лекия начин да говорим за сериозните неща.


Хубаво

Поморийска със салата
или хубаво мезе
тъй разказват ти играта,
после много ти е зле.

Водка със доматен сок ли?
Най-добре си помисли,
та да няма после вопли
над клекалото в зори.

И уискито със сода
прави те да ти е гот.
После ти си гола вода -
компот без захар и без плод.

Траминер с филе "Елена"
те възнася, като бог,
после стискаш си легена,
караш му се в изнемог.

Ала хубаво е на софрата
със приятели добри
и със шопската салата
да осъмваме... Нали!?

Александър Геров


САМОТА

Да си самотен в този град,
където всичко е нетрайно,
където хората дружат
без искреност, без скръб, без тайна,


където сградите стоят
и в тъмнината бдят и слушат -
това е най-страхотният,
необясним, убийствен ужас.


Трамваите по мен реват,
от релсите излизат, гонят.
На всеки светъл кръстопът
блести зелената им броня.


Автомобилите в нощта
летят, фучат, хипнотизират.
И на широкия площад
локалите са алчно зинали.


Какво изгубих на света?
Приятели? Другар? Любима?
О, истинската самота
понявга е необяснима!

Пледоария на вълка


Вината ми навярно е огромна,
но аз изпитвам гняв, а не вина.
За шапката ли питате? - не помня...
Щом казвате, червена е била.

Запомних и очите! Мили Боже,
каква ти шапка - нейните очи
танцуваха по вълчата ми кожа.
/А после много дълго се мълчи./

Продумахме, едва когато здрачът
узря във сламената й коса.
Тя беше нежна. Да ми бе палача.
Да бях умрял от нейната ръка.

Но не умрях! Строих си вълчи кули:
тя ще остане в моята гора.
Лицето на луната ще затулим
и след това ще ми роди деца...

И тъкмо бях пронизан от човечност,
когато стана да се облече.
Отиваше си. Чух я как изрече:
Да знаеш, че си готино вълче!

Настигнах я! Способен бях на всичко.
Дори на смърт - за да остане тук.
Изядох я, защото я обичах.
Не можех да я споделя със друг!

...

МЪЖЪТ НА ПЕТДЕСЕТ



По Таньо Клисуров



Мъжът на 50 без страх заспива

Всеки ден на “ По света и у нас”

Той е вече мъж без перспектива,

Макар че още пише се курназ.


От виното и младите създания

Той вдига кръвно и лежи във Пирогов,

Затуй заспива кротко, без желания

До голямата, съдбовната любов!



Мъжът на 50 без съпротиви

Започва много нови начала

Не може да оре с презервативи.

Не може да чете без очила.


Даяни той, но бързо се умаря

И макар че още гони го мерак,

Той вече няма сили да повтаря

И трябва време, за да почне пак!



Мъжът на 50 е старо куче.

Дялан камък. Шлайфан материал.

Той няма от живота к’во да учи

И в канчето си всичко е изял.


И в схватките със дните си нелесни,

Все по – често бие и отбой.

Мъжът на 50 е четен вестник,

Разказана история е той…

ВЪРВИ, ПИРАТЕ ВЪЗРОДЕНИ

Creative Commons (cc) 2006 RaynerApe

Върви, пирате малолетен,
към тъмния пандиз върви
С торент, от Арена теглен
бъдещето си провали!
Върви към съдебната зала,
с името си медиите оглави,
От аванта несъмнено воден -
и НСБОП ще те посети!

Напред! Пиратството е дрога,
което по хардове се лей!
Напред! Продажбите западат
там, гдето трафика бесней!

Анонимен беше ти довчера!
О, недей прави се на тарикат,
че наред с другите пирати,
не ще видиш компютъра си пак!

А как софийският ПейФорФри,
насърчаваше делата ни...
О, тракер незабравим,
О, пресвещенни торенти!

България най-сетне чиста
за пред Европейския Отчет -
след месец обаче пак ще има
на Славейков дискове безчет...

Вазовата молитва


Дядо Господи, прости ме,
моля ти се от душа,
с ум и разум надари ме,
да не мога да греша.

Запази ми Ти сърцето
от зли мисли и неща;
всичко виждаш от небето,
зло на мен недей праща.

Дай на мама, дай на тате,
здраве, сила и живот;
мир, любов на всички братя
и добро на наш народ.
Aмин!

Не вярвам, очите може би лъжат,
може би виждам богиня небесна
- откъде появи се в живота ми тъжен,
момиче неземно? Звездица проблесна.

Все още не зная дали си призвана
да спечелиш сърце ми - за полет родено,
но зная, че твоята пролетна нежност
за миг го мая. И то е пленено.

Ти го изпълни със радостна песен,
дете, но вълшебно, загадка и тайна,
с душата си чиста, бисер кристален
- душа на светица в пътека незнайна.

Детска усмивка в погледа детски.
Две чудни очи, толкова скромни.
Приятния полъх на първата пролет
в ден първи, който се помни.

РОМАНТИЧНО

В студения пламък на стара любов
ще пием ли двама вина с послеслов?
Защо не коктейли от спомени с лед,
подправени с някой Евтимов куплет?

Ще гали душите ни скрита тъга,
ще пари сърцата ни сладка сълза
и ако в мечтите ни скреж заблести,
ти знаеш: в очите ми слънцето спи!

А може би...просто ще бъдем сами
и няма да мислим за стари вини.
Ще хапнем в леглото,ще правим любов
и...ето ни двама в роман с послеслов!
Соня Цветанова

Поздравявам ви с това стихотворение, което ми беше любимо на дадената възраст! Пожелавам на всички дами да намерят онзи, дето ще ги омае, а на съфорумците да намерят своите омайници!!!

Омайница
Змия в пазвата си ще сложа,
на три клетви ще се науча.
Ще си наостря погледа като нож,
с отровно биле косата си ще усуча.
И ще се пазя от черни мустаци,
от вино и от големи ръце,
от тежки думи, от овчи калпаци,
от тъмни погледи, от юнашко лице.
Като ме гледат - да се промушат,
говорят ли ми - с клетва да ги поуча.
Да оглушеят, ако ме слушат!
Целунат ли ме - с отрова да се насмучат.
Да се опазя дордето чужди очи
не ми вземат ножа.
Дордето по-силно биле не ме омае
или в пазвата ми по-люта змия сложат
и ме пресрещне оня, дето по-много клетви ще знае!

ЗА ДВЕ РЪЦЕ
ЕВТИМ ЕВТИМОВ

За две ръце протегнати насреща,
земята бих до края извървял.
За две очи, като звезди горещи,
за цялата си топлина бих дал.

За две слова, от мене вдъхновени,
най-хубавите думи бих редил.
За две сълзи, изплакани за мене,
аз всички океани бих изпил.

Как малко исках аз - по зрънце само,
по капка от далечен, чакан дъжд.
А ти дойде наистина голяма
и всичко ми донесе изведнъж.

Донесе ми от ветрове заръка,
пожари звездни, за да не тъжа,
от мъка - песен, а от песен - мъка
и аз не зная как ще издържа

Дамян Дамянов - Не Си Отивай


Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!

Момичето с окъсаната книга
То беше винаги само -
момичето с окъсаната книга,
не мърдаше от мястото си там
и никога не си отиваше.

То нищичко не казваше, мълчеше
и само книгата прелистваше,
от стройните й редове четеше...
как тихо и щастливо се усмихваше...

С живителния дъх на страст и обич,
през времената оцеляваше и тя,
героите - магия, зла прокоба
превръщаха в добро дори смъртта...

Как страх я беше от живота,
на тях бе благодарна за това,
че истинското, чистото, доброто
я пазеха от тежка самота.

Те бяха нейни и на бъдещето,
в книгата й нямаше омраза,
а хората тъй лъжеха и лъжеха...
Лъжата, злобата, зараза!

Момичето с романа - там си беше.
"Как?" - чудеха се - „... си изкарва хляба?"
Потърсиш ли я с поглед - там стоеше...
Чете ли тя чете... А беше сляпа!

ЖИВОТ БЕЗ ГЛАГОЛИ

Градина, пролет, май, цветя
Спомен, шепот сладък
И сред цветята той и тя...
Любов и тъй-нататак.

Поле, природа, красота...
Река, гора оттатък
Пробуда, сбъдната мечта
Възторг и тъй-нататак.

Годеж, венчило, поп и брак
Момент безумно кратък..
После проза, скука, мрак
Деца и тъй-нататак...

Възбуда, трепет, радост, грях
рога и тъй-нататак
Полуда, нежност, сълзи, плач
Плесник и писък кратък...

Багаж, билет, дете, носач
Развод и тъй-нататак
Началник, шеф, пари, кола
Вертеп и той сред мрака...

Кафе, билярд, квартира, ключ
Жени и тъй-нататак
Бастун, юрган, легло, приют
Глава, перчем окапал
Цукало, карти, стон, албум
Легло и тъй-нататак

Камбана, плач, жени, деца
и шум и яма сред тревата
Лопата, кирка, поп и кръст
Ковчег и ....без нататък...

Мечтая те
и тъй е лесно ръката да протегна
да те стигна и да си отида...
А после ще те гледам през прозореца.

В леглото
топло как ще легнеш и ще помечтаеш
за мен и за оная нощ вълшебна...
И после ще заспиш блажен, усмихнат.

Ще се събудиш
и ще тръгнеш срещу вятъра отново
да преследваш свойте малки битки...
Печелиш ги и продължаваш - природа.

И пак нощта ще дойде до прозореца ти.
Аз ще те гледам как усмихваш се на огледалото.
Какво пък - толкова е просто и логично
Аз там съм, а пък ти си сам... със мен, в една
такава нощ, в която нямаш нищо друго.

С теб до смърт

Викаш ме във тъмнината,
но не виждам твоето лице.
Вика ме и самотата
и при нея ме води моето сърце.

Отчаяна съм аз отново.
Отчаяна, сама.
Избирам самотата аз отново,
но дали и тя не е лъжа.

Горчиви сълзи си стичат от очите,
докато изричам пак твоето име.
Гласът ми потребва при вида на сенките,
които очертава твоето лице.

Твоя глас пак пробожда тишината
и пак усещам пеперуди в мойта гръд.
Подсказваш ми за звездите и съдбата,
които казват, че ще бъдем с теб до смърт.



След теб
Сърцето ми с илюзии разби
Измъчи и съня ми със тревога
Небето в рими подреди,
А всичко си остана само слово...

Сега тежи от думите безчет,
А аз под него се превивам
И пазя тежкият завет
В отровата му вечер се опивам.

Кръвта по устните блести
От името ти всеки миг зовано
Сълзи обливат бледите страни
Копнеещи за нещо неживяно

И боса тръгвам вечер из града
Следите твои търся пак във мрака
Дори и нежнобялата луна
Крещи ми, че съм прокълната.

И виждам нашите места
Отдавна с други са заети
Небето сипе твоите слова,
Но други са лъжовните поети.

Откраднати мечти

Поезията няма смисъл,
събудиш ли се проумял,
че докато си я обичал,
заради нея си живял.

Но как да не и дам живота си,
дори да знам, че тя е с друг,
че него гушка във леглото си,
а аз мечтая, да е тук.

Боли, когато виждам другия,
да взима моите мечти.
Едничката надежда губя я,
когато болката крещи.

Дали ще мога със годините,
да скрия спомена за теб,
за да живея като другите,
а не като половин човек.

Не знам, но за сега не искам,
да те забравя. Остани!
Във спомените ме обичай,
Живей в красивите мечти!

.........

Тази вечер няма да остана.
Утре... Утре ли? Ще видим...
Да, излишно е да правим планове
и миражни кули да издигаме.

Всяка нощ пристигах тук, събличах се
и мъждуках в черните ти вечери.
Любехме се без да се обичаме...
сутрин бяхме чужди и далечни.

Сутрин ти се втурваше да търсиш
Другата - Неповторимата,
аз - отмивах те от себе си набързо,
убедена, че съм Нелюбимата...

Дните ни зачеркваха целувките,
палили пожари в тъмното.
Нощем като луди хуквахме
да се любим чак до съмнало.

Няма да остана тази вечер...
Няма трескаво да се събличам.
Трябва да си тръгвам вече...
Тръгвам си, защото те обичам

Румяна Симова

ЛЮБОВ
** На Михаил Белчев **

Настъпи време на омраза.
О, Господи! Не съм готов.
И все по-трудно произнасям
оначи думичка - любов.

Любов - измачкана банкнота
в кесията на паметта,
продажна - колкото живота,
и честна - колкото смъртта.

Аз като гърбица я нося,
по-тежка от кръста Христов.
Тя - жадна, гола, боса.
Тя - свята грешница любов.

Любов - една-едничка нота
на битието в песента.
По-фантастична от живота
и по-банална от смъртта.

Настъпи време на омраза.
О, Господи! Не съм готов.
Но помогни ми да запазя
нещастно атомче любов.

Любов - последната Голгота,
спасението на света.
Любов - по-кратка от живота,
любов - по-дълга от смъртта.

Недялко Йорданов

Избавена от избавления...


Не се надявам. Чакам да се случи,

избавена от всички избавления.

Живея точно както пее ручей

и както Господ прави Сътворението.

Под клоните на цъфнала маслина,

очаквам да се върнат синовете ми,

които няма да спасят Родината.

Животът е удобен за погребване.

Ако дочакам, чакането свършва,

ако не мога - значи всичко мога.


Очите ми са празни като църкви.

Една - за дявола. И две... За Бога-а-а-а-а...

Без Мистър Съвършен

Е, хайде, Мистър Съвършен,

кажи, с усмивка ли се будиш,

защо ме гледаш удивен,

с какво ли толкоз те учудих!


Какво си мислиш, че след теб

слънцето не ще изгрее,

и бризът ще притихне укротен,

и синевата няма да синее,


че няма пъстроцветната дъга

над житните поля да се прехвърли

и дюлята пред входната врата

с тежък плод да ни дари през юли!


Какво очакваше от мен,

да спра да дишам, да се смея!

Не! Спрях да страдам в онзи ден!

Без теб почувствах, че живея!

Удобна

Какво да ти кажа... Разбрах те.
Аз винаги всичко разбирам
и винаги всичко прощавам...
Стоя си във ъгъла мирно.

Не питам, не плача, не искам...
Удобна съм, даже перфектна!
Какво от това, че съм истинска?
Какво, че си гост на сърцето ми?

За тебе съм само поредната...
Е, може би, доста вълнуваща.
Но мъничко все пренебрегната,
прииждаща... После отплуваща...

Така ти е твърде удобно.
Но тайно руша правилата.
Целувам те дълго за сбогом
и... вече си вън от играта.

ЗНАМ ОТ КЪДЕ ИДВАМ

Търсих остатъци от теб по кожата си,
останала следа от устните и пръстите ти.
Шалът напоен с парфюмът от онзи път,
и любовните ти писма върху лист коприна.
Запечатах завинаги в душата си емоцията на гласа ти
в деня,в който ти ми каза: Тръгвам,не ме задържай!
Прекарах дни,питайки се:Защо?

Ако животът или любовта ме изоставяха
то аз умолявах вятъра да ме вземе в обятията си,
да ме отведе много далече,там където ти не съществуваш.
Вървях по стъпките му,които ми шепнеха безспир:
"За да знаеш къде отиваш,спомни си от къде идваш".
Това е всичко,което ми остана,
но се държа,поне знам,
знам от къде идвам...

Тичах по тесни пътища.Падах по сто пъти.
Прекосила реките и студените желания,
носих товара на тези,които не спазват закони.
В една зимна градина,чиято картина се явяваше в съзнанието ми,
усетих топлината и силата ти,които се носеха.
Ти,който ми се усмихваш,толкова красив сред този блясък,
Разбрах в сълзите си,това което ти ми казваше.

Тук земята ни погубва,но сърцето ми те вижда...
Умолявах вятъра да ме вземе в обятията си,
да ме отведе много надалеч,където ти не съществуваш.
Вървях по стъпките му,които ми шепнеха безспир:
"За да знаеш къде отиваш,спомни си от къде идваш".
Това е всичко,което ми остана,
но се държа,поне знам,
знам от къде идвам...
знам от къде идвам...

''Жената на 40 не е на толкова –
живяла е едва 40 пролети,
а като че ли били са само есени
и все порои са се свличали по кожата.

Жената на 40 не се подлъгва,
... не се подхлъзва по очи и обещания,
защото цялата е в синините на доверия и
приятелства отплували към нищото.

Жената на 40 е строга,
макар усмивката й да разцъфва зимата -
не чака тя измамност на понятия
да стоплят погледа й, а разпалва печката.

Жената на 40 е скъпа
и все по-скъпа е на думите,
прибира във сандъка своите “искам”
и нищи ги, когато мракът даже спи.

Жената на 40 е щедра
и все по-щедра става на мълчания -
затуй когато промълви “обичам”
по нечий гръб припламва жиг.

Но тя прескача есенните проломи
и щедра пролет в дланите засява,
щом токчетата й припяват до мъжа,
открил жената на 40''...