Кюстендилски свободен форум

Сайт за приятно изкарване на свободното време

ТОЧНО ВРЕМЕ:

Latest topics

» Честит рожден ден Бате!
Сря 28 Яну 2015, 03:34 by bimba

» ЧРД bimba
Съб 15 Мар 2014, 21:54 by Admin

» ФОРУМА НАВЪРШИ 5 ГОДИНКИ
Пет 14 Мар 2014, 03:50 by Никели

» ВЕСЕЛА КОЛЕДА
Сря 25 Дек 2013, 18:43 by Admin

» НОВА ГОДИНА
Нед 22 Дек 2013, 19:00 by Admin

» Хранене за здраве
Сря 27 Ное 2013, 20:31 by Admin

» ЗДРАВЕ
Сря 27 Ное 2013, 19:08 by Admin

» ПРИКАЗКИ
Сря 27 Ное 2013, 19:01 by Admin

» Вицове
Сря 27 Ное 2013, 18:58 by Admin

» Музиката на моята младост
Сря 27 Ное 2013, 18:51 by Admin

Кой е онлайн?

Общо онлайн са 2 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости

Нула


[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 230, на Сря 04 Май 2011, 10:47

ЧАТ

http://xat.com/Kyustendil Изображение, размещенное на servimg.com

Create your own banner at mybannermaker.com!

Февруари 2017

ПонВтоСряЧетПетСъбНед
  12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728     

Calendar Calendar

КИРИЛИЗАТОР

http://forum.abv.bg/abv/lat2cyr.php

ИНФОРМАЦИЯ И РЕКЛАМА

http://knnews.bg/

Listen Serbia Radio Ljubav - 96.6 FM Radio Online

Radio FOKUS Bitola Macedonia Makedonija ( makedonska narodna folk muzika ) at RadioForest.net http://www.radio-fokus.com/

http://worldtv.com/kyustendil_tv/

http://selindger.blogspot.com/

http://www.za-tebe.com/

    ПРИКАЗКИ

    Share

    Admin
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 1127
    Points : 1808
    Reputation : 8
    Join date : 14.03.2009
    Age : 57
    Местожителство : Кюстендил, България

    ПРИКАЗКИ

    Писане by Admin on Чет 09 Апр 2009, 23:08

    Приказка за трите дървета

    Имало едно време три дръвчета, които растели на един планински склон и мечтаели в какво ще се превърнат, когато пораснат. Първото дръвче погледнало звездите, които блещукали като скъпоценни камъни над него. "Искам в мен да слагат съкровища - казало то. - Искам да бъда покрито със злато и украсено с диаманти. Аз ще бъда най-красивото ковчеже за скъпоценности в света!"

    Второто дръвче се взряло в поточето, което бълбукало на път за морето. "Искам да бъда голям кораб - прошепнало то. - Искам да плавам по високите вълни и да нося велики царе. Искам да бъда най-мощният кораб в света!"

    Третото дръвче погледнало надолу към долината, където забързани мъже и жени работели в един шумен град. "Не искам изобщо да напусна този склон - рекло то. - Искам да порасна толкова високо, че когато хората се спрат да ме погледнат, да вдигнат очи към небето и да помислят за Бога. Аз ще бъда най-високото дърво в света!"

    Минали години. Валели дъждове, пекло слънце и дръвчетата пораснали. Един ден трима секачи се изкачили в планината. Единият от тях хвърлил поглед върху първото дръвче и рекъл: "Красиво е това дърво. Идеално е за мен." Той замахнал с лъскавата си брадва и дръвчето паднало. "Сега ще стана красиво ковчеже - помислило си то. - В мен ще слагат чудни скъпоценности."

    Другият секач погледнал второто дръвче и казал: "Това дърво е здраво. Става за мен." Той вдигнал брадвата и второто дръвче рухнало. "Сега ще се нося по големите вълни - помислило си то. - Ще стана як кораб, достоен за царе!"

    Третото дърво изтръпнало, когато последният секач го погледнал. То се извисявало право и високо и с върха си сочело небето. Но секачът изобщо не вдигнал поглед. "Всяко дърво ще ми влезе в работа" - измърморил той. Размахал брадвата и дървото се строполило.

    Първото дърво се зарадвало, когато секачът го донесъл в работилницата на един дърводелец, но дърводелецът не мислел за ковчежета. С мазолестите си ръце той го превърнал в ясла за животни. Красивото някога дърво не било украсено със злато или напълнено със скъпоценности. То било покрито с талаш и напълнено със слама за гладните домашни животни.

    Второто дърво се усмихнало, когато секачът го донесъл в корабостроителницата, но то не било превърнато в грамаден кораб, а в рибарска лодка. Тъй като била прекалено малка и слаба, за да плава по море или дори в река, тя била пусната в едно малко езеро. Всеки ден с нея носели мъртва вмирисана риба.

    Третото дърво се смутило, когато секачът го нарязал на дебели греди и ги наредил в един склад. "Какво стана? - чудело се високото някога дърво. - Исках само да раста на склона и да соча Бога."

    Изминали много, много дни и нощи. Трите дървета почти забравили мечтите си. Но една нощ златна звездна светлина огряла първото дърво, щом една млада жена положила новороденото си бебе в яслите. "Бих искал да му направя люлка" - прошепнал мъжът до нея. Майката стиснала ръката му и се усмихнала, когато светлина озарила гладкото кораво дърво. "Яслите са така красиви" - рекла тя. В този момент първото дърво разбрало, че е приютило най-голямото съкровище в света.

    Една нощ уморен пътник и неговите приятели влезли в старата рибарска лодка. Второто дърво кротко плавало по водата и пътникът заспал на кърмата. Скоро се надигнала страшна буря. Дървото настръхнало, защото знаело, че няма да издържи на вятъра, дъжда и вълните. Умореният пътник се събудил. Той станал, прострял ръка и извикал: "Мир!" Бурята спряла толкова бързо, колкото и започнала. Тогава второто дърво разбрало, че носи Царя на небето и земята.

    Една петъчна утрин третото дърво се сепнало, когато неговите греди били издърпани от купищата в склада. Те били понесени по улиците сред разярената тълпа. Дървото потреперило, щом войниците приковали ръцете на един човек върху него. То почувствало, че било грозно, грубо и жестоко. Но в неделя сутринта, когато слънцето изгряло и земята потреперила от радост под него, третото дърво разбрало, че Божията любов е променила всичко. Тя направила първото дърво красиво, второто дърво здраво и всеки път, когато хората си спомняли за третото дърво, те мислели за Бога. Това далеч надхвърлило мечтата му да стане най-високото дърво в света.


    _________________

    Admin
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 1127
    Points : 1808
    Reputation : 8
    Join date : 14.03.2009
    Age : 57
    Местожителство : Кюстендил, България

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Admin on Нед 12 Апр 2009, 03:24



    _________________

    Admin
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 1127
    Points : 1808
    Reputation : 8
    Join date : 14.03.2009
    Age : 57
    Местожителство : Кюстендил, България

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Admin on Пет 17 Апр 2009, 00:01

    ЛОШАТА ДУМА

    /народна приказка/

    Закачило се едно мече в гъсти храсти-трънки. Минал един дървар. Извадил мечето от трънака.
    Видяла го мечката. Рекла му:
    – Жив да си, човече! Голямо добро ми направи. Искаш ли да станем другари?
    – Че знам ли?
    – Защо бе, човече?
    – Ех, как да ти кажа, Мецо... "На мечка вяра да нямаш" -казва народът. Ама всички мечки не са такива, я!
    Мечката отговорила:
    – То и човекът не е за вярване. Ала ти не си от тия хора.
    Сприятелили се мечката и дърварят. Почнали често да се срещат. Една вечер дърварят замръкнал в гората. Нямало де да спи. Влязъл в мечата дупка. Мечката го нагостила. На сутринта дърварят си тръгнал. Мечката го целунала и рекла:
    – Прощавай, побратиме, че не можах да те нагостя, както трябва!
    – Не се ядосвай, Мецано – отговорил дърварят. - Много добре прекарах. Едно само не ти харесвам. Миришеш на лошо.
    Домъчняло на мечката. Рекла му:
    – Вземи брадвата и ме удари по главата.
    Дърварят вдигнал брадвата и я ударил полека.
    – По-силно, по-силно! - рекла мечката.
    Дърварят я ударил по-силно. Потекла кръв. Ала мечката нищо не рекла.
    Дърварят си отишъл.
    Минали години. Веднъж дърварят пак попаднал в мечата дупка. Мечката го посрещнала и пак го нагостила. На тръгване дърварят рекъл:
    – Какво стана, Мецо, с раната?
    – Коя рана? - попитала мечката.
    – Дето те ударих по главата.
    – Е-е, тя ме боля, преболя, зарасна и съвсем я забравих. Но думата, дето тогава ми рече, никога няма да я забравя.


    _________________

    Admin
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 1127
    Points : 1808
    Reputation : 8
    Join date : 14.03.2009
    Age : 57
    Местожителство : Кюстендил, България

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Admin on Пет 17 Апр 2009, 00:02

    ДАРЕНИТЕ ГОДИНИ

    /народна приказка/

    През един суров зимен ден, когато дърво и камък се пукали от мраз, конят, волът и кучето отишли при човека и похлопали на вратата му.
    – Кой хлопа? – попитал човекът.
    – Ние: конят, волът и кучето.
    – Какво искате?
    – Искаме да влезем при тебе, за да се постоплим на твоето огнище. Ако не ни отвориш вратата си, ще пукнем от студ.
    Човекът отворил вратата и трите животни влезли вътре. Наместили се край камината, където бил наръшкан буен огън, и хубаво се затоплили. Човекът бил гостолюбец. Той мръднал в другата стая и оттам донесъл храна за гостите си: за коня – едно кринче овес, за вола – трици, за кучето – една голяма порязаница хляб.
    – Похапнете си! – подканил ги човекът, седнал и той до огнището и хванал с две ръце главата си.
    Гостите се нахранили и попитали добрия домакин защо е кахърен.
    – Защото ми се свършиха годините и трябва вече да умра – отвърнал стопанинът, – нали за всички са отредени еднакъв брой години – колкото на мравката, толкова на камилата, толкова и на човека.
    Конят, волът и кучето се погледнали и почнали нещо да си шепнат.
    – Чувай – обърнал се след малко конят, – ако си съгласен, да ти дадем от нашите години. Ние ще си запазим само по десетина. Повече не ни трябват.
    – Как да не съм съгласен! – зарадвал се човекът. – Дайте тука да подпишем договор.
    Подписали договор. И получил човекът остатъка от годините на коня, на вола и на кучето. Годините на коня той присъединил към своите младини, затуй младите хора са буйни, необуздани и пъргави като коне. Годините на вола човекът прибавил към зрялата си възраст, затуй зрелите хора работят като волове, а годините, взети от кучето, оставил за старостта си. Затуй старците са малко избухливи и раздразнителни, но са домошари като кучето.


    _________________

    Admin
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 1127
    Points : 1808
    Reputation : 8
    Join date : 14.03.2009
    Age : 57
    Местожителство : Кюстендил, България

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Admin on Пет 17 Апр 2009, 00:03

    Известен лектор започнал семинара си в зала с 200 човека и 100-доларова банкнота в ръка.

    - Кой иска тази банкнота?

    Всички вдигнали ръце.

    - Ще я дам на един от вас тази вечер, но преди това … Скъсал банкнотата на няколко парчета.

    - Кой я иска сега?

    Пак всички ръце се вдигнали.

    - А ако направя така…

    Той я пуснал на земята и започнал да я тъпче и размазва. Тя вече на нищо не приличала. Вдигнал я. Мръсна, изпокъсана.

    - А сега? Кой я иска?

    Отново всички. Тогава той започнал:

    - Няма значение какво ще направя с банкнотата, вие винаги ще я искате, защото не губи стойността си. Така е и с хората. Много пъти сме смазвани, ритани и не се чувстваме важни. Но без значение какво ни се случва, ние не губим стойността си. Мръсни или чисти, смачкани или цели, дебели или слаби, високи или ниски, нищо няма значение. Нищо от това не променя нашата значимост. Цената на живота ни не е в това как изглеждаме пред другите, а в това какво правим и какво знаем.

    Сега помислете добре и потърсете в паметта си:

    - 5-те най-богати човека в света

    - 5-те последни Мис Свят

    - 10 лауреата на Нобелова награда

    - 5-те последни носители на Оскар.

    Как върви? Трудно, нали? Не се притеснявайте. Никой от нас не си спомня вчерашните най-добри. Аплаузите отлитат, трофеите потъват в прах, победителите се забравят!

    Сега си спомнете:

    - трима учители, помогнали ви във вашето истинско израстване

    - трима приятели, помогнали ви в труден момент

    - някой, накарал ви да се чувствате специален

    - 5 човека, съпътствали ви през живота

    Как върви? Много по-добре, нали?

    Хората, които оставят следа в живота ни, не са най-известните, нито най-богатите, нито най-надарените. Те са онези, които се тревожат за нас, грижат се за нас, които са с нас винаги.

    Помислете за момент. Вие в кой списък сте?


    _________________

    Admin
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 1127
    Points : 1808
    Reputation : 8
    Join date : 14.03.2009
    Age : 57
    Местожителство : Кюстендил, България

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Admin on Пет 17 Апр 2009, 00:05

    РИЦАРЯТ, КОЙТО ИЗГУБИ ПЪТЯ


    Имало едно време един рицар. Той думи си имал, имал си и посока, но от много обикаляне зад девет планини в десета и зад девет царства в десето в търсене на приказни принцеси, бил загубил пътя. Докато обикалял, и се загубил. И тъй като някъде по пътя било останало и сърцето му, то съвсем спокойно можело да се каже, че Рицарят нямал сърце. Или поне така изглеждало отстрани. Рицарят гледал напред сякаш търсел път в гъста мъгла, ходел едва-едва с приведена глава, сякаш стъпвал в непрогледна тъма. Принцесите минавали покрай него, но той вече не ги забелязвал. Някои принцеси се спирали за миг и се опитвали да го поздравят /Рицарят съвсем не бил „за изхвърляне”/, други не се осмелявали.
    Рицарят вървял напред, но то не било точно напред, а било по-скоро в кръг. Точно, когато Рицарят бил останал със съвсем малко сили, той стигнал до един кръстопът. Таен, странен кръстопът:
    Там уж било широко,
    а в сърцето му станало тясно.
    Всички табели „Наляво”,
    всъщност сочели надясно.
    Рицарят това и чакал: оправдание, за да поседне, да се предаде и да зачака. И той зачакал.
    Чакал и си мислел, че ако стои там достатъчно дълго време, целият свят ще мине покрай него и принцесата, която е намерила изгубеното му сърце, ще открие и него самия, ще му върне сърцето и ще го упъти. Или още по-добре - ще го вземе със себе си…
    Седял и чакал. И продължавал да си мисли. Откакто бил загубил пътя, той вече не знаел как изглеждат принцесите, с какво се хранят, на какъв език говорят… Помнел само, че каляските им са направени от захар и шоколад, но нямат дръжки отвътре, затова се налага някой да помага на принцесите, като им отваря вратите отвън…
    Седял и мислел. И продължавал да чака. Чакал покрай него да мине най-нежната, лъчезарна и жизнерадостна принцеса на света, която да слезе от своята захарна каляска и да го намери…
    Седял си Рицарят, чакал си и си пропилявал времето в самота и тъга, търсейки отговорите на несъществуващи въпроси.
    Не щеш ли, един ден му се сторило, че чува познат шум… Приличал на тропот… И нещо в него трепнало /било сърцето му, което уж бил загубил…/
    Най-сетне Рицарят вдигнал глава. И то тъкмо навреме. Защото с погледа си той спрял преминаващата за седми път каляска, а от нея се усмихвала най-нежната, лъчезарна и жизнерадостна принцеса на света - онази, която той дълго чакал на този таен странен кръстопът, който изведнъж се оказал наистина широк, а дясното моментално отишло на своето място.
    Принцесата го помолила да й отвори вратата на каляската и той го сторил с радост. Подал й ръка да слезе и щом тя я приела, мигом се появили и отговорите…
    Е, разбира се, не всички отговори са важни за вас и трябва да се съобщават на висок глас. Един от тях, обаче, хич не е за пренебрегване, защото и други Рицари са се чудели какво иска да каже онзи странен китайски мъдрец, който все се навърта около тъжните Рицари и дърдори някакви неразбираеми китайски мъдрини, като тази: „Помни, момче, под лампата е най-тъмно!”
    Чак сега, когато светлината отново изгряла от очите на принцесата и осветила пътя на Рицаря, той разбрал:
    Щастието ни винаги се намира пред очите ни, но не и под носа ни. За да го видим, трябва да вдигнем глава и да отворим широко очи.


    _________________

    Admin
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 1127
    Points : 1808
    Reputation : 8
    Join date : 14.03.2009
    Age : 57
    Местожителство : Кюстендил, България

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Admin on Пет 17 Апр 2009, 00:06

    Интервю с.... Бог

    Помолих Бог за интервю.

    За моя изненада той се съгласи.

    - Влез! – каза ми Бог. – Значи ти би искал да вземеш интервю от мен?

    - Ако имате време... – казах му аз.

    Той се усмихна през брадата си и отвърна:

    - Моето време се нарича вечност и е достатъчно за всичко. Какви въпроси искаш да ми зададеш?

    - Не и такива, които са Ви непознати. Кое е нещото, което Ви учудва най-много у хората?

    - Това, че се отегчават, докато са деца, бързат да пораснат и тогава копнеят да станат деца отново. Това че губят здравето си, за да направят пари, и после пропиляват парите се, за да възстановят здравето си. Това, че мислейки тревожно за бъдещето, те забравят настоящето и така живеят нито за настоящето, нито за бъдещето. Това че живеят сякаш никога няма да умрат и после умират сякаш никога не са живели....

    Ръцете му хванаха моите и така стояхме мълчаливо.

    След дълго време го попитах:

    - Мога ли да Ви задам още един въпрос?

    Отговори ми с усмивка.

    - Като наш баща, какво бихте искали да направят Вашите деца?

    - Да научат, че не могат да накарат някой да ги обича. Това, което могат да направят е да се оставят да бъдат обичани.

    - Да научат, че трябват години, за да се изгради доверието, и само няколко секунди, за да се разруши.

    - Да научат, че най-важното в живота, е не това, което имат, а хората, които имат.

    - Да научат, че не е добре да се сравняват с другите. Винаги ще има хора, които са по-добри или по-лоши от тях.

    - Да научат, че богат е не този, който има най-много, а този, който се нуждае от най-малко.

    - Да научат, че трябва да контролират поведението си, в противен случай то ще контролира тях.

    - Да научат, че само няколко секунди могат да отворят дълбоки рани у хората, които обичат, и че после трябват години, за да г забравят.

    - Да се научат да прощават, като се упражняват за това.

    - Да научат, че има хора, които много ги обичат, но не знаят как да показват чувствата си.

    - Да научат, че с пари може да се купи всичко, освен щастие.

    - Да научат, че дори понякога да се чувстват разстроени, това не им дава право да разстройват и другите.

    - Да научат, че истинските приятели са рядкост и ако открият такъв – това е истинско богатство.

    - Да научат, че понякога не е достатъчно да им простят, а сами трябва да си простят.

    - Да се научат, че са господари на това, което запазват в себе си и роби на това, което казват.

    - Да се научат, че ще пожънат това, което са посели. Ако са посяли слухове – ще се оплетат в интриги, ако посеят любов – ще бъдат щастливи.

    - Да се научат, че истинското щастие не се състои в това да постигнат целите си, а да се задоволят с това, което вече са постигнали и в момента постигат.

    - Да се научат, че да бъдеш щастлив е решение. Те решават да са щастливи с това, което имат и което са, или умират от завист и ревност, заради това, което нямат.

    - Да се научат, че двама души могат да гледат едно и също нещо и да виждат съвсем различни неща.

    - Да научат, че тези, които са честни пред себе си, без да отчитат последиците, постигат много в живота.

    - Да научат, че дори и да си мислят, че няма какво да дадат, когато техен приятел плаче, те могат да намерят сила да успокоят болката.

    - Да научат, че опитвайки се да се вкопчат в тези, които обичат, много бързо ги отблъскват. Оставяйки им свобода, те ще останат заедно завинаги.

    Замислих се. Бог потъна в мълчание.

    Бог е любов. (1 Йоан 4:16)


    _________________

    Admin
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 1127
    Points : 1808
    Reputation : 8
    Join date : 14.03.2009
    Age : 57
    Местожителство : Кюстендил, България

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Admin on Пет 17 Апр 2009, 00:06

    ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ!!


    Отново настъпи вечерта. Спусна черната си мантия
    над света и се скри в клоните на смълчаните дървета. Отсреща присветна
    прозорец. Едно момче се прибираше след тежък, изморителен ден. Отпусна
    се на леглото, така, както беше с дрехите и затвори очи за секунда.
    Секунда, но достатъчна, за да изплува в главата му НЕЙНИЯТ образ.
    Образ, който се появява винаги вечер и никога през деня. Образ, който
    живее с него от много, много нощи и ТОЙ не иска да си отиде. Харесва му
    това съжителство, макар, че понякога му причинява болка, но то винаги е
    така с неосъществимите неща.
    Ще си легне, ще заспи и отново ще бъдат заедно - както преди, както последните нощи...
    ТЯ ще събуе обувките си, ще поеме ръката му и ще го поведе към онази
    вълшебна гора, където времето е спряло...
    Пътечката е тясна за двама човека, затова вървят един след друг, хванати за ръце. Стиска ръката му, сякаш се притеснява, че може да го загуби и тича - нагоре и все
    нагоре... Би трябвало вече да се е уморил, но не! Не усеща никаква
    умора, само нетърпение, защото не знае къде го води ТЯ. Всъщност знае -
    във вълшебната гора, но там всеки път е различно и стигат по различни
    пътища. Гората е някак различна - по-тържествена от друг път, дори се
    носи някаква приглушена музика от клоните на дърветата... А може би
    така му се струва? В небето летят птички и всичко е толкова светло -
    повече, отколкото е било някога. Една пеперуда, обагрена с цветовете на
    дъгата, каца спокойно на ръкава на дрехата му, а ТОЙ не смее да
    помръдне, за да не я изплаши. Върви като хипнотизиран, защото никога не
    е бил тук, точно на това място. Тишината е обсебваща и вече не помни
    нищо от миналия си живот. Помни единствено НЕЯ... Чува смеха й някъде
    зад себе си и се обръща. ТЯ е там, застанала на някаква поляна.
    Господи! За първи път вижда нещо подобно - поляната е сякаш напоена с
    кръв, цялата червена и толкова красива! Затичва се, а краката му
    нагазват червеното... Макове! Поляната е осеяна с макове и нежните им
    главички са навсякъде. Красота! Протяга ръцете си настрани и започва да
    се върти в кръг, защото е щастлив! Грабва крехкото й тяло, завърта го
    със себе си и загубва равновесие. Падат на земята, а смехът им се носи
    навред. Навежда се над лицето й и... се събужда... Светлината блесва в
    очите му, а ТОЙ все още стиска устните си за онази целувка... Тази нощ
    успя ли да я целуне? Нищо. Следващата нощ ще успее. Може би... Ако не -
    по-следващата и така, до тогава, до когато...
    Ако я целуне, може би ще успее да я задържи, да остане завинаги с НЕЯ, да не се върне никога от онази вълшебна гора?...
    Става с нежелание от леглото и започва обичайното ежедневие. Не мисли за
    нищо, защото знае, че денят ще свърши, ще настъпи отново нощта, когато
    ТЯ ще дойде, за да го отведе в онова безвремие, където се чувства така
    безгрижен и щастлив, защото са само ТОЙ и ТЯ, и тишината... И може би
    тая нощ ще успее да я целуне?


    _________________

    Admin
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 1127
    Points : 1808
    Reputation : 8
    Join date : 14.03.2009
    Age : 57
    Местожителство : Кюстендил, България

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Admin on Пет 17 Апр 2009, 00:08

    Баща и син се сдобили с един кон. На следващия ден тръгнали за някъде си през селото. Бащата казал:
    - Сине, качи се ти на коня, а аз ще походя.
    Като ги видели, селяните рекли:
    - Ей, глей къв син - баща му ходи пеша, а той язди!
    На другия ден бащата се качил на коня, а сина ходел. Селяните рекли:
    - Бе къв баща бе, детето му ходи пеша, пък той язди!
    На третия ден се качили и двамата на коня. Селяните:
    - Нямат милост тия, ще уморят добичето!
    На четвъртия ден и двамата тръгнали пеша, водейки коня. А селяните:
    - Хахаха, глей кви глупаци! Кон имат, пеша ходят!
    На следващия ден, от притеснение какво ще направят, конят умрял.
    И бащата рекъл на сина:
    - Виждаш ли сине, ако слушаш кво говорят хората, ще свършиш като коня.


    _________________

    Admin
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 1127
    Points : 1808
    Reputation : 8
    Join date : 14.03.2009
    Age : 57
    Местожителство : Кюстендил, България

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Admin on Пет 17 Апр 2009, 00:09

    Не знаем цялата история

    Преди много, много време в едно индианско селище живеел старец, който имал чудно красив кон. Нямало човек наоколо, който да не бил чувал за това великолепно животно. Той имал дълги, прекрасни крака и когато препускал буйно, мускулите му играели с копринен блясък.

    Чул Великият Вожд за коня и изпратил пратеник да пита стареца дали не може да ги купи. Препуснал воинът до типито на стареца и скочил от коня си. Когато мокасините му докоснали земята, се вдигнал прах във всички посоки. „Старче, изпраща ме Великият вожд. Той те поздравява и пита може ли да купи коня ти?”

    Старецът имал величествена осанка и благородни маниери. Помислил, помислил и казал: „Поздрави от мен Великия Вожд и му благодари за любезното предложение да купи коня ми. Този кон е мой приятел. Ние с него сме спътници. Не мога да продам своя приятел.”

    И пратеникът си тръгнал.

    След две седмици конят изчезнал.

    Когато обитателите на селището чули, че конят го няма, всички се струпали около стареца и завикали: „О, стари човече, какво нещастие! Можеше да продадеш коня си на Великия Вожд. Сега нямаш нито кон, нито платата за него. Каква зла съдба!”

    Старият човек погледнал всички с мек, благ поглед и казал: „Това не е нито зла, нито добра съдба. Не знаем цялата история. Нека просто да кажем, че конят е избягал.” Хората си тръгнали, клатейки глави. За тях това било нещастие.

    Месец по-късно конят на стария човек се върнал, следван от двадесет великолепни коня. Буйни и прекрасни били те и от ноздрите им излизали пламъци. Хората от селището изтичали при стареца: „О, старче, ти беше прав. Не беше зла съдба бягството на коня ти. На добро беше. Сега не само конят ти се върна, но имаш още двадесет прекрасни коня. Това е добра съдба!”

    Старият човек поклатил бавно глава и с върховно проникновение казал: „Това не е нито добре, нито зле. Не знаем цялата история. Нека само да кажем, че конят се върна.” Хората си тръгнали, клатейки глави. За тях да имаш двадесет прекрасни коне било голямо щастие.

    Старецът имал син, който започнал да обяздва конете. Всеки ден той ставал рано, за да си върши работата. Една сутрин старецът отишъл да погледа работата му. Младият мъж се носел в грациозен тръст върху голия гръб на необязден петнист кон. Внезапно конят се хвърлил наляво, после се извъртял надясно и с яростен скок на задните си крака хвърлил младежа високо във въздуха. Момчето паднало и ме мръднало. Двата му крака били счупени.

    Всички обитатели на селището се събрали и започнали да се вайкат и оплакват: „О, не! О, не! Старче, ти беше прав. Връщането на твоя кон ти донесе нещастие. Сега твоят единствен син е осакатен, със счупени крака. Кой ще се грижи за теб в твоята старост? Това е голямо нещастие.”

    Старият човек се изправил и казал спокойно: „ Това не е нито нещастие, нито щастие. Нека просто да кажем, че синът ми си е счупил краката. Ние не знаем цялата история.” Хората от селището се разотишли, клатейки глави. За тях падането на момчето било голямо нещастие.

    Скоро по тези земи пламнал голяма война и Великият Вожд призовал всички млади мъже в селището да се бият. Войната била дълга и изтощителна и хората знаели, че повече няма да видят децата си. И те пак се събрали около стария човек: „Старче, ти беше прав. Не е нещастие, че синът ти си счупи краката. Макар и сакат, той е с теб. Ние никога повече няма да видим синовете си. Това беше щастие за теб.” И още веднъж старият човек им казал: „Това не е щастие, нито нещастие. Ние не знаем цялата история.”

    Какво можем да разберем от тази поучителна история? Има моменти, когато се чувствате като жертва и други, когато ролите са сменени. Не трябва да съдите с мерките на доброто и злото. Това, което сте преживели, не е нито хубаво, нито лошо. Просто не знаете цялата история.

    Всяко преживяване, всичко, което са ви причинили или вие сте причинили на другите, е страшно важно за развитието ви. Дори лъжите ви, жестокостта и несправедливостта към другите, дори и те са много важни. И това, което криете със срам в душата си, също е много важно, защото ви е помогнало да станете това, което сте. Всичко преживяно ви помага да станете милосърдни, цялостни и изпълнени с любов. Ако успеете да си простите и да се приемете такива, каквито сте, ще излекувате себе си, а заедно със себе си и планетата. Помнете: Нищо не е нито хубаво, нито лошо. Ние не знаем цялата история.

    Дениз Лиз, откъс от книгата „Минали животи, настоящи сънища”


    _________________

    Admin
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 1127
    Points : 1808
    Reputation : 8
    Join date : 14.03.2009
    Age : 57
    Местожителство : Кюстендил, България

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Admin on Пет 17 Апр 2009, 00:10

    Една басня



    На едно дърво в гората си стояла една врана. В човката си държала парченце сирене.Стояла си тя, а под дървото се появила лисицата- завъртяла се около дървото- няма как да се докопа до сиренето. След малко дошла мечката. Като видяла лисицата, хванала я и я опънала. Враната като видяла това казала: ''га'', и сиренето паднало от човката и.Какъв е извода: Като не шибат тебе най-добре е да си мълчиш!


    _________________

    Admin
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 1127
    Points : 1808
    Reputation : 8
    Join date : 14.03.2009
    Age : 57
    Местожителство : Кюстендил, България

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Admin on Нед 26 Апр 2009, 16:40

    Притча за силата на любовта

    - Обичаш ли ме?

    - Обичам те!

    - Докажи ми!

    - Ще ти докажа!

    - А можеш ли да ми свалиш звезди?

    - Да, мога... Ще ти сваля...

    - Ти лъжеш!

    - Не, не лъжа!

    - Ти не можеш да ги достигнеш. Ако се протегнеш към небето, като черешка ще се търкулнеш след това.

    - Аз наистина мога.

    - Отново ме лъжеш. Хайде, повдигни се да те видя! Покажи ми!

    - Ще ти покажа, но ще се наложи да умра...

    - Добре тогава, жертвай се заради мен!

    - А какво ще стане после?

    - Ще си доказал любовта си.

    - Но аз не съм готов...

    - Махай се!

    - Защо?

    - Защото ти ме лъжеш и ще продължаваш да ме лъжеш!

    - Но, ако мен ме няма, ти ще страдаш...

    - Е, и какво? Ти обеща да ми свалиш звезди, значи си длъжен да изпълниш обещанието си! Иначе не искам да те познавам!

    - Така и ще стане, но помни, че това не е игра. Аз мога да ти докажа, че говоря истината, но когато те убедя, ти горчиво ще съжаляваш за последствията... Ще ти е студено и самотно без мен...

    - Чакай!... Ти накъде?..

    - Аз тръгнах за звездите... заради теб... накрай света... Очаквай нощта...

    - Почакай! Как ще разбера, че си ми свалил звезди?

    - Ще разбереш, защото ще ги видиш. Казах ти, че мога...

    И те се разотишли. Девойката потънала в мечти, а в зелените очи на младежа се четяла мъка. Той си спомнил за топлината на нежните й устни, за слънчевата й усмивка, за съвършената й красота. Спомнил си за звучния й смях, за ясните й очи с изразителен блясък. Сърцето му запяло, но тежко въздъхнала душата му. Неговата любима била толкова прекрасна и толкова добра, че заради нея бил готов на всичко. Той я обичал повече от живота си.

    И младежът тръгнал...

    Но си тръгнал завинаги.

    Никой не разбрал накъде, пък и той на никого не казал.

    А девойката дочакала нощта и щом паднал мракът, от небето се изсипал дъжд от светлини. Но този дъжд не бил от капки или от сълзи. Бил неочакван, грандиозен дъжд от ярки звезди. Сторило й се е, че небето се взривява. Не била способна да подчини тези звезди на своята власт.

    Затихнали часовниците и времето се забавило. Девойката гледала и не вярвала на очите си. Такава красота никога през живота си не била виждала. Душата й засияла от щастие. Да, той я обича!!! Обича я! Той не лъже! Тя вярва в любовта му!

    И посред нощ хукнала към дома му. Видяла, че вратата била отворена и навсякъде светело. Всичко си било на мястото, но младежът не бил там.

    Напразно го очаквала. Денем и нощем го търсила с ясните си очи. В паметта й завинаги се врязал споменът за фантастичния звезден дъжд и необикновените сияния...

    Момичето разбрало, че САМО ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ е способна на голяма жертва.! Че е необятна и безкрайно свободна.! И че в нея се съдържа огромна сила...


    _________________

    valeria
    Moderator
    Moderator

    Брой мнения : 179
    Points : 285
    Reputation : 11
    Join date : 09.05.2009
    Age : 56

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by valeria on Съб 18 Юли 2009, 02:18

    Двата вълка в нас

    Притча на индианците чероки

    Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка. Единият е зъл- той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.
    Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:
    - И кой вълк побеждава?
    - Този, когото нахраниш. – отговорил старият чероки.

    silvia-73

    Брой мнения : 19
    Points : 22
    Reputation : 0
    Join date : 12.07.2009

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by silvia-73 on Съб 18 Юли 2009, 15:36

    [img][/img]


    Погалихте с пет рози! Част 1.


    Беше ранна утрин. Тя стана, се облече и излезе на вън да си купи кафе. Вървеше бавно по пътя, който бе покрит със снега, който все още валеше. Стигна до магазина, взе кафето и си тръгна, но не към къщи, а към езерото, към нейното местенце. Чувстваше се странно, защото мислите й се изпълваха за нейната любов за пореден път, но този път, незнайно защо беше различно.
    Обиколи веднъж езерото и седна. Отпивайки бавно от вече изстиналото кафе от очите и започнаха да се стичат сълзи. Отново се почувства самотата, макар че вече знаеше, че е обичана истински и много силно. Запали цигара и пак отпи от кафето. Легна върху пухкавия сняг, загледа се към небето, сякаш търсеше него или поне неговите очи. Сърцето и биеше учестено, а сълзите и не спираха. Мъката я завладяваше, а и онова странно чувство се засилваше. Снежинките падаха върху лицето и тя ги усещаше, като малки целувки дадени от любимия.
    Притвори очи и се отдаде на мислите по-дълбоко, а сълзите и отново и отново не спираха (тя се измъчваше).
    Минаха няколко минути, дори бе забравила за кафето и цигарата си. Отвори очите си и какво да види: на гърдите и имаше една бяла като снега роза, към нея бележка. „Една снежинка ме докосна по лицето и ми каза, че си тъжна, любов моя, затова ти пращам първата роза: „Тя се уплаши много. С едната си ръка придържаше нежно розата, а с другата си помогна да стане. До себе си намери втора бяла роза. На нея имаше също бележка: „Тази ти я пращам, за да можеш да станеш. Сякаш аз ти подавам ръка. „ Сърцето и заби лудо. Сълзите й, които се стичаха от очите й, изглеждаха на пропукващото утро, като блясък от перли. Тъкмо стана и пред краката й трета бяла роза. Наведе се, взе я и отново видя бележка: „С тази стъпи здраво на земята и се усмихни. Любов моя, аз съм до теб, нищо че съм далеч. ” Напрежението и страхът й разсяха едновременно. Обърна се и тъкмо да направи няколко крачки видя четвъртата бяла роза: „С тази ще докосна косите ти.” Тя съвсем изтръпна. Сложи я при останалите и се забърза, притискай ги нежно до сърцето си. В бързината не видя мъжът пред нея и се блъсна силно. Той стоеше с гръб към нея и пушеше цигара. Тя се извини и изчака да получи неговото извинение, но вместо отговор той се обърна и в устните си държеше петата роза, но тя не беше бяла, а червена като виното. Наведе се и тя внимателно я взе от там, а той прошепна нежно, посягайки към букета рози, който тя държеше до сърцето си. В очите засияха сълзи от радост, защото пред нея стоеше нейният любим.
    - Любов моя! Нека те погаля с тези пет рози и да ги оставя тук, за да усетят хората нашата любов, а теб да те взема завинаги от тук.
    Той дори не дочака отговора й, защото знаеше какъв беше той, а я целуна нежно по устните, прегръщайки я, за да нея загуби. После поглеждайки се в очите с онзи пламък, с който се гледаха в сънищата си, оставиха розите. Прегърнаха се и тръгнаха, без да се обръщат назад, защото живота за тях сега започваше. Така те сложиха с тези пет рози, с които той я погали, тяхното начало. Начало на тяхната мечтана ЛЮБОВ, въпреки всичко. Те се чувстваха победители, въпреки трудностите.

    [img][/img]

    silvia-73

    Брой мнения : 19
    Points : 22
    Reputation : 0
    Join date : 12.07.2009

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by silvia-73 on Съб 18 Юли 2009, 16:03

    Имало един младеж. Той бил страхотен човек, но го наричали странник. Бил толкова,
    Невероятен, дори самият той не предполагал. Има много приятели, но в сърцето си бил сам-любовта, която някога изпитвал сега я няма! Бил самотен и затова където минел търсил нея, но същевременно помагал на другите. Показвал им верният път, по който да вървят, за да достигнат светлината! Веднъж минал покрай едно необикновено дърво, на него пеела също необикновена птица. Пеела като славея, но била много различна приличал като феникс, но обагрена с цветовете на дъгата. Странникът я попитал:
    - Каква си ти, необикновена и тъй интересна птичка?
    А птицата му отговорила:
    - Ти сам ще разбереш коя съм, сам трябва да си отговориш, когато отвориш сърцето си и очите си, защото аз знам ти кой си и всичко за теб!
    Странникът се учудил на думите на птицата. Тя му разказала всичко за него и той се уверил, че наистина тя знаела за него много неща. Тогава той и предложил да тръгнат по-широкият свят заедно, без да я пита коя. Птицата кацнала на рамото му и тръгнали.
    Говорили за различни неща. Една вечер той решил да я попита за любовта.
    - Защо след като има любов, аз не мога да я изпитам, да вкуся от нея така както другите? - птицата му отговорила.
    - Ти дълбоко в себе си притежаваш тази любов, но си далеч от нея, защото знаеш, че е забранена! Като са събудили, отново продължили по пътя си докато стигнали до един град. Тогава птицата казала:
    - Скъпи страннико аз, ето сега тук ще намериш отговора на твоят въпрос за любовта!
    - Но ти нали си тук? - попитал я той.
    - Да тук съм, няма да се притесняваш от това, но искам да знаеш едно, че ти трябва да отвориш сърцето си, за да познаеш тази любов. И навлезли в града, а птицата седяла смирено на неговото рамо. Той както си вървял зърнал една жена, която виждал само, някъде там... Дори и в сънищата си. Приближил се до нея и я поздравил. Тогава, когато тя вдигнала глава птицата изчезнала на мига и от нея останала една бележка. Странникът се натъжил и мислено си казал - „Нали нямаше да ме изоставаш?” - и отворил бележка.
    - Преди да прочетеш докрая това погледни жената в очите и я целуни там е отговорът ти! Странникът вдигнал очи и присъщо на своят стил, погледнал жената внимателно, хванал и брадичката, и я повдигнал нагоре, за да види очите и. За негова изненада, видял тази любов, която търсел толкова дълго била вече пред него. Дори я целунал както го посъветвала птицата. Той усетил как всичко се променило около него, дори самия той. Тогава прочел останалото от бележката:
    СКЪПИ СТРАНИКО!АЗ НЕ ТЕ ИЗОСТАВЯМ,АЗ СЪМ С ТЕБ,КАКТО БЯХ С ТЕБ И ПРИДИ ДА МЕ СРЕЩНЕШ,НО СЕ ПРЕВЪРНАХ В ПТИЦА,ЗА ДА ТЕ ДОВЕДА ДО ТВОЯТА ЗАБРАНЕНА ЛЮБОВ,КОЯТО НЕТРЯБВА ДА Я ИЗОСТАВЯШ,ЗАЩОТО ТЯ НАИСТИНА ТЕ ЧАКАШЕ ТУК ЗА ДА Я ВЗЕМЕШ-ТОВА Е МОМИЧТО ТИ ОТ.....ДОРИ И В СЪНИЩАТА ТИ ИДВАШЕ ПОНЯКОГА,А ТИ БЯГАШЕ ОТ НЕЯ ЗАЩОТО ЗНАЕШ ЧЕ Е ЗАБРАНЕНА.СЕГА ТИ КАЗВАМ,НЕПОЗВОЛЯВАЙ ТЯ ДА СИ ОТИДЕ,ЗАЩОТО ЗАНАЧИ ДА СИ ТРЪГНА И АЗ! ЩЕ СЕ УЧУДИШ НО АЗ СЪМ ЛЮБОВТА,КОЯТО СЪБИРА ДВЕТЕ ПОЛОВИНКИ ЗА ДА НАПРАВЯТ СЪРЦТО ЦЯЛО!ОБИЧАЙ ТЕ СЕ ВЪПРЕКИ ВСИЧКО И ВСИЧКИ АЗ СЪМ С ТЕБ! в този момент бележката се превърна в слънчев прашец,който се посипа в-у главата на странника и неговото момиче,той бе толкова щастлив.Гушна я в обятията си и за танцува с нея нежният танц на любовта.
    [img][/img]

    Admin
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 1127
    Points : 1808
    Reputation : 8
    Join date : 14.03.2009
    Age : 57
    Местожителство : Кюстендил, България

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Admin on Съб 23 Яну 2010, 02:08

    Приказка за жабчето


    _________________

    tatianna
    Moderator
    Moderator

    Брой мнения : 511
    Points : 551
    Reputation : 2
    Join date : 14.07.2009
    Age : 57
    Местожителство : По хубавият град

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by tatianna on Съб 23 Яну 2010, 03:10

    Винаги мислете:
    Аз мога да го направя!


    Хубава поука... Smile


    _________________

    Admin
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 1127
    Points : 1808
    Reputation : 8
    Join date : 14.03.2009
    Age : 57
    Местожителство : Кюстендил, България

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Admin on Съб 31 Юли 2010, 04:47

    Mалкото русо момиченце се беше сгушило в скута на стареца, обгърнато от едрите му, силни ръце с най-нежната дядова прегръдка. Къдричките му падаха около ангелското личице. Очичките му светеха като малки искрици и в тях се отразяваха първите Звезди на вечерното Небе.
    - Дядо, как светят Звездите? Кой ги е закачил на Небето? Мога ли да се кача на някоя много висока кула и да си взема една?
    - Хеей! - засмя се старецът. - Укроти се, Искрице! Едно по едно! Ще ти разкажа една приказка, която чух от моя дядо - за Звездичките. Искаш ли?
    - Казвай! Ама веднага почвай!
    Момиченцето се намести още по-плътно в дядовия скут. Погледът му подскачаше наляво-надясно, докато постепенно утихна, упоен от спокойния глас…

    Много-много отдавна на света не е имало нищо. Дядо Боже живеел съвсем самичък. Компания му правели само стихиите, които вилнеели из цялата Вселена. Те се отбивали понякога при дядо Боже и го питали защо не пусне Живота от сърцето си, но дядо Боже винаги им отговарял така: „Още е рано! Пък и Животът сам ще реши кога да излезе навън.”
    Най-много място в сърцето на дядо Боже имало за Любовта. Тя изпълвала сърцето му. Един ден Любовта помолила дядо Боже да я пусне да се поразходи из Вселената. Той не можел да й откаже нищо, но й казал: „Ще те пусна, щом искаш, но се прибери бързо! Ти си по-силна от всичките стихии и ако те видят, ще пожелаят да си откраднат от тебе, за да получат част от Силата ти!”

    - Дядо, а какво е бил Животът в сърцето на дядо Боже?
    - Всичко, което виждаш сега около теб, миличко! Слушай сега!

    Любовта толкова искала да се поразходи из Вселената, че била готова да обещае всичко на дядо Боже и бързо се съгласила.
    Най-мощната стихия, която владеела всички останали, била стихията на Мрака.
    Тя господствала над цялата Вселена и обгръщала всичко. Превърнала всички останали стихии в
    невидима енергия, за да остане само тя - тъмнината на Мрака. Силата й била неописуема. Мракът не бил нито добър, нито лош. Всичко било в хармония под неговото господство. Притежавал неустоима красота, лишена от багри и форма. Точно от Мрака искал дядо Боже да предпази Любовта...

    - Дядо, Бог страхувал ли се е от Мрака?
    - Не, слънчице мое! Страхът се появил много-много по-късно във Вселената.
    - А защо е искал да предпази Любовта от Мрака?
    - Защото и Любовта, и Мракът имали неизмерима сила и дядо Боже не е знаел какво ще се случи, когато Мракът срещне Любовта, миличко. Слушай по-нататък...

    Дядо Боже открехнал лекичко сърцето си и Любовта тихичко се промъкнала във Вселената. Сърцето на дядо Боже било широко, но Вселената била необятна… Любовта почувствала красотата на Мрака и затанцувала с цялата си прелест. Вселената се изпълнила с нещо ново, невидимо и вълшебно. Дядо Боже притворил добрите си очи и зачакал. Той вече знаел какво ще се случи.
    Дошло време Животът да излезе от сърцето му. Любовта се реела във Вселената и омайвала все повече и повече Мрака. Върховният Господар на стихиите не можал да устои на Любовта. Тя била по-силна от него.
    Тогава Мракът прегърнал Любовта и я попитал:
    - Какво си ти, Прекрасна?
    - Аз съм Любовта... А ти сигурно си Господарят Мрак?
    - Да, аз съм… Защо е толкова хубаво да съм с теб? Искам завинаги да останеш с мен!
    - Не мога, Господарю Мрак. Аз живея в сърцето на дядо Боже и му обещах да се върна. Има толкова неща, за които да се грижа там!
    - За какво се грижиш?
    - За Живота. В него има много-много неща, които се нуждаят от мен!
    - А защо Бог не пусне Живота във Вселената? Така ще можеш да се грижиш за него и едновременно с това да си с мен?
    - Много е тъмно във Вселената... Животът може да съществува само в светлината…
    - А кой дава тази светлина?
    - Аз… - отвърнала тихо Любовта.
    Мракът притихнал… Никога досега не бил пленяван така силно от копнеж да бъде с някого. Дори за миг не можел да допусне, че може да се раздели с Любовта. Мракът разбирал, че има изход, но този изход означавал край на неговото господство и хармония.
    Мракът помълчал още малко и проговорил:
    - Не искам повече да господствам над Вселената сам... Искам те до мен. Вселената е празно място без теб, Любов моя… Подарявам ти я!
    Любовта се свила в притихналия Мрак и промълвила:
    - Не искам Вселената да бъде моя... Искам само да мога да й дам светлина. Така Животът ще може да съществува в нея.
    - Направи го!
    И Любовта се втурнала из цялата Вселена и започнала да закача малки, красиви фенерчета. Когато решила, че вече е наредила достатъчно фенерчета, тя започнала да разпръсква искри и да пали всяко едно от тях. Така във фенерчетата засияла Светлината на Любовта и Вселената станала безкрайно красива, осеяна с мъничките фенерчета на Любовта. Така се появили Звездите.
    Дядо Боже отворил очи, за да види чудото, сътворено от Любовта. После тихо отворил сърцето си и пуснал Живота от него…

    - Вселената е много широко място, слънчице. И до ден днешен Любовта пали Звездички в Небето. Всеки път, когато нечие сърце бъде изпълнено с Любов, на Небето изгрява нова Звездичка.
    Някой ден и ти ще запалиш своята Звездичка там…
    - Дядо, а ти запалил ли си вече своята Звездичка?
    - Да, миличко! Преди много години…
    - А аз мога ли да я видя?
    - Не зная, моето момиче. Звездичките си приличат. Може би си я виждала дори. Но това не е толкова важно. Важно е Звездичките
    да стават все повече на Небето, нали?
    - Да, деденце…

    Момиченцето притихна... След няколко минути старецът наведе глава към него и видя спокойното му личице, отпуснато в сладък сън...


    _________________

    bimba
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 294
    Points : 421
    Reputation : 4
    Join date : 30.11.2009
    Age : 43
    Местожителство : Казанлък

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by bimba on Пон 02 Авг 2010, 21:17

    Любовта

    "Любовта е единственият начин да достигнеш до най-вътрешната част от личността на друго човешко същество, до нейната сърцевина. Никой не може напълно да осъзнае дълбоката същност на друго човешко същество, ако не го обича. Чрез своята любов той е в състояние да види същностните черти и особености на обикнатия човек и дори повече - той вижда онова, което е заложено в него, което още не е осъществено".


    В.Франкъл


    _________________
    "Споделяй знанията си - това е път към безсмъртието.
    Кой, ако не аз? Кога, ако не сега?"
    .












    Admin
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 1127
    Points : 1808
    Reputation : 8
    Join date : 14.03.2009
    Age : 57
    Местожителство : Кюстендил, България

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Admin on Съб 03 Мар 2012, 04:48

    И такаааа....по настояване на няколко човека и поради мързежа ми да
    разказвам на всеки по отделно...ще пиша тук историята за ......КАК
    ЕМИГРИРАХМЕ В СРЪБСКО.....държа да отбележа , че ще употребявам диалект ,
    защото ще се изгуби колорита...
    Начи.....летото на 2011....Юли......жега та мамата си е е.ало.....аз, систъра и тате отидохме на Трън
    Викам......айде Миркич на рекуту....ше падне джапанйе......тате
    си зе въдичетата и та там.......тука малко лирическо
    отклонение.....сестра ми обута с чехлета и панталонче до
    коляното.....моя милост......дълги тесни дънки ......ризка и
    чепички.......край на отклонението
    Отиваме значи на реката...бащата
    заседа......а аз викам на Миронкьо...айде на горе да му гониме
    рибата...хихихи.....ще си джапкаме чак до бентовете.......тука ново
    отклонение....излязох без телефон за да не ми се намокри а сестрата
    нейния го ползва само за музичка......нито приема.....нито
    предава...отрошка неква......
    Та нагазваме си ние в реката и
    почваме да се лигосваме...и да си говорим на измислен трънски....йебига
    това...йебига онова......от начало водата стигаше до средата на
    прасците.....и беше поносимо......но стигнахме до първия
    бент......Мирето вика......систър...ти седи на плиткото аз ше се жертвам
    ти не моеш да плуваш......и аз послушно си чекам.......нагази до
    стедата на бедрата и вика...айде следвай ме......ма точно по мойте
    стъпки вика...заеби...да не е лесно...водата като мотулюга...ма се
    престраших и нагазих.....но после не мога да се качим на
    стеничката...дънчетата ми станали като ламаринка....едва
    изгребах.....обаче сме тъпи и упорити...продължаваме.....викам
    аз на брега не излизам...там е траволяк до колене...може да има
    дзверове.....че джапамо....йебига........и тетека........ма става все по
    дълбоко....и на всичкото отгоре.....чехлетата на Мъкица дадоха
    фира.......зимаме завоя и гледам...паднало дърво...и станало
    бумбак.....викам там нема начин да се давим....че излазимо на
    сушата......аз че проправям път из траволяка а сестрата след мене
    боса.......половин час се борих с капиняжи...едни дуристрашни листа и
    разни храсталаци......реших че е стига....айде към водата...слизам аз
    надолу и гледам...появили сме се точно срещу падналото
    дърво.....умирачка....Мъкицата
    вика...сис...ме мога пак да си бодем краката...чек сега да видиш как че
    минеме от тука......по дървото и после скок......тц...аз не
    минавам...оставам си тука да ме намерят поколенията..... Мира
    вика...слази или че те опашем един прат....и зела неква тояга...вика
    ми...подпирай се и после скачаш...и скочих.....и не се удавих то е
    ясно.......обаче после тиняк......дръпнаха ми чепичките вакум....по
    нагоре още по дълбоко...сестрата с пръта минава на пред ...споко ,
    вика....Лидицо...тука е само до кръста...и удара с пръчката.....чу се
    звук като на кухо и около нея се газира водата.....викам и...стига си
    млатила с тоя прат че сега че потанеш не мога да те издърпам...на тебе
    ти до кръста ма на мене до под гърдите...че се издавиме.....едва се
    извлекох от там.....пъшках 15 минути да си дигнем единя крак...то у тия
    дънки нема мърдане.....залепнали ми....стегнали ме....спрело ми
    кръвообращението....ма минахме.......викам аз по стената и после че се
    спръзнем надупе.....а на стеничката друг рибар.....викам и тоя го
    изеде.....що имаше риба мигрира у сръбско...ние смо като хали
    йебига........питам рибарчето....още колко има до бентовете на
    Бераенци....а не много...един километър вика.....баси.......ма стана
    кофти положението.....Мирето се напра на нещо......не можеше да се джапа
    повече.....айде пак на сушата.....и пак борба с капиняжи....викам
    сис...тука е стърнище...ногите че ти станат на пача.....дай да минем у
    нивата с компиро там поне из браздите мое да се ходи......ей го къде е
    пато.....стигнуше.....на чък след още един час се извлекоше из
    нивуту.....таман изсъхнах....верно че имах към 10 кила излишна кал по
    себе си ма можех да мърдам.....Мирката вика.....не мога да минем така на
    асфалта...дай да се топнеме на пустите бентове...такова гребанйе му
    ударихме и сега да не отидем до там.....отидохме естрествено...позапрах
    си калището...дънките пак ми станаха шпакловани...и викам айде......на
    пато.......еххх да можехме да се обадиме на тате да дойде да ни земе с
    колата...викам айде да ходим до Туруковци до чича ти Ванка и че се
    обадимо......добре че не ойдохме.......ключа от колата у мене...тате
    щеше да дойде на връба........ходиме си ние по горещия асфалт...сестрата
    добива все по чанчава походка....викам...Мирак...айде
    обуй ми обущата......аз ще ходя боса.......абе вика седи мирна
    ся.....ма аз съм инат...събух се.....лелеееееее...направо пикнах...ма се
    праим на жеуезна.....Мира вика.....пие ми се вода та 2 не видим......ей
    ся ша стопирам някой.....абе що се хаби...кой ще спре на две мангасарки
    като нас....едва докретахме до завода....сестрата жаднаи се шмугна да
    търси вода.....а аз съм застанала и чакам.....и се наслаждавам на
    цвърчорещия звук който ми издаваха стъпалата.....чак замириса на
    пържено.....те ти я Мира се появява 100 метра по надоле и вика .....айде
    ма.....леле...това беха най дългите 100 метра у живота ми.....най после
    се добрахме до мястото където зарезахме тате......заминахме на запад а
    се появихме от изток......изненадахме го в гръб....тате като ни виде да
    се задаваме такива разчанчени на завоя си умре от смях.....вика ...къде
    сте бре щуретини 5 часа никви ви нема......мани......

    Заключение.........пихме после ледена бира та се допресвирих...изгореха
    ни стъпалата та ходихме сумати дни разчекнато и сестрата се сдоби с
    гноясал пръст...ма ако ме питате....пак бих го повторила....Йебига...и
    тетека...кой разбрал , разбрал на кого му било забавно добре...на кой не
    ...ако!!!

    P.S.: Автентичен разказ на Лидия за лудориите си със сестра и Мира от гр. Трън


    _________________

    Admin
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 1127
    Points : 1808
    Reputation : 8
    Join date : 14.03.2009
    Age : 57
    Местожителство : Кюстендил, България

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Admin on Съб 14 Апр 2012, 23:53

    Притча за великденските яйца


    Веднъж един мъдрец бил
    поканен при многолюдно семейство за Великден. На масата имало кошница с
    разноцветни яйца. - Вижте колко са хубави яйцата! -рекъл той - Най-
    различни цветове... И хората са като яйцата.
    - А защо са хубави?- попитала стопанката на къщата, очаквайки да бъде
    похвалена. - Чрез страдание. Бог ги е варил в купела с вряла истина,
    боядисвал ги е с поучения и тъй душите са се пречистили и засветили като
    тези на трапезата.Но не всички- едни останали недосварени, други се
    счупили... През това време децата започнали да се чукат с яйцата. -
    Вижте ги тези малките! Те знаят една истина. - Каква е тя?- запитал
    бащата – Та те са още неузрели за мъдрост! Мъдрецът разчупил едно яйце и
    показал жълтъка. - Ето това е истината! Независимо как изглеждаме
    отвън- червени, сини, жълти- да запазим сърцевината си чиста. Защото тя е
    най-скъпата и съкровена връзка с Отца. - Но нали все пак яйцата ще
    бъдат изядени? - възразил бащата. През това време най-малкото дете
    заплакало, тъй като батковците му счупили яйцето. Мъдрецът взел своето
    яйце и го подал на малкия.
    - Мъдростта е да даваш отвърнал той.
    -
    Да даваш от сърцевината си, без да дириш сметка колко от жълтъка е
    останало. И тъй да обичаш ближния както Исус бе казал на учениците си.
    Тъй отпечатъка от доброто ще остане в сърцето на ближния. Тъй мъдрецът
    посял словото Божие на светия празник на Възкресението.



    _________________

    Никели

    Брой мнения : 17
    Points : 22
    Reputation : 5
    Join date : 11.12.2009

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Никели on Съб 21 Апр 2012, 01:07

    Какво всъщност радва децата ни?
    Съвременна притча

    Един мъж се прибрал от работа, както винаги уморен и изнервен, и видял, че до вратата го чака петгодишният му син.
    -Тате, може ли да те попитам нещо? – казало детето.
    -Разбира се, какво се е случило?
    -Тате, ти колко пари получаваш?
    -Това не е твоя работа – възмутил се изтощеният баща, но все пак попитал: - Защо се интересуваш?
    -Просто искам да знам. Моля те, кажи ми колко ти плащат за един час?
    -Ами, около 500. Защо?
    -Тате – синът изведнъж го погледнал с много сериозни очи, - ще ми дадеш ли назаем 300?
    -Питаш ме само защото искаш да ти дам пари за поредната глупава играчка? – викнал бащата. – Прибирай се в стаята си и лягай да спиш! Как може да мислиш само за себе си! Аз работя по цял ден, едва стоя на краката си от умора, а ти ме занимаваш с глупости!
    Детето тихо се прибрало в стаята си и затворило вратата. Бащата продължавал да стои в коридора, все още ядосан от молбата му. ,,Как смее да ме пита за заплатата ми само за да иска пари!” След някое време мъжът се успокоил и започнал да разсъждава трезво: ,,Може би действително трябва да си купи нещо важно. Дявол да ме вземе, досега никога не ми е искал пари!”
    Когато влязъл в детската стая, синът му вече бил в леглото.
    -Спиш ли, сине?
    -Не, татко. Просто лежа – отговорило момченцето.
    -Извинявай, държах се много лошо! Имах тежък ден и затова избухнах. Прости ми, ето парите, които ми поиска.
    Момченцето седнало в леглото и радостно възкликнало:
    -О, благодаря ти, тате!
    След това бръкнало под възглавницата си и извадило още няколко измачкани банкноти. Като видял това, бащата отново започнал да се ядосва. А детето събрало всичките си пари, внимателно ги преброило още веднъж и едва тогава погледнало към баща си.
    -Защо ми искаше тези пари, след като имаш? – възнегодувал той.
    -Защото не бяха достатъчно, но сега вече ще ми стигнат – отговорило детето. – Тате, тук са точно 500. Може ли да си купя един час от твоето време? Моля те, върни се утре по-рано, искам да бъдем заедно.


    Admin
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 1127
    Points : 1808
    Reputation : 8
    Join date : 14.03.2009
    Age : 57
    Местожителство : Кюстендил, България

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Admin on Пон 20 Авг 2012, 02:36

    Една
    сутрин съпругът се върнал от няколкочасово ловене на риба и легнал да
    дремне. Въпреки, че не била наясно с особеностите на езерото, съпругата
    се качила в лодката. Тя навлязла с нея недалеч от брега, хвърлила котва и
    се зачела в книгата си. Не след дълго дошъл служителя от риболовен
    контрол и казал:
    - Добро утро, госпожо! Какво правите?
    - Чета книга! (казала си наум:”Не е ли очевидно!?”)
    - Вие се намирате в забранена за риболов зона!
    - Съжалявам г-не, но аз не ловя риба. Аз чета.


    - Да, но имате необходимото оборудване за това. От всичко, което виждам
    може да започнете да ловите всеки момент. Трябва да ви извадя от зоната
    и да ви глобя.
    - Ако го направите, ще Ви обвиня в сексуално нападение!
    - Но, аз не съм Ви докоснал!
    - Така е, но Вие имате необходимото оборудване за това и от всичко, което виждам може да започнете всеки момент.
    - Приятен ден, Госпожо!
    Поуката:НИКОГА НЕ СПОРЕТЕ С ЖЕНА,КОЯТО ЧЕТЕ ! ИЗГЛЕЖДА,ТЯ МОЖЕ И ДА МИСЛИ !


    _________________

    bimba
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 294
    Points : 421
    Reputation : 4
    Join date : 30.11.2009
    Age : 43
    Местожителство : Казанлък

    Не бързай с изводите!

    Писане by bimba on Пон 24 Дек 2012, 05:07

    Приказка за белия кон и съдбата

    ...Ако се задържате на малките парченца и съдите по тях - вие никога няма да видите цялата ситуация. Ако превърнете съденето в навик, спирате да растете и да се развивате. Разсъждението всъщност е застиналото състояние на ума. Умът обича да разсъждава, защото приема развитието като нещо неуютно и рисковано. Но в действителност това пътуване никога не свършва. Когато един път свърши, започва друг. Когато една врата се затвори, се отваря нова. Когато си мислите, че вече сте достигнали върха разбирате, че пред вас са се открили нови висини. Животът е един безкраен път. А смелият дух се интересува не от крайният резултат на пътуването, а от неговото съдържание. Защото същността е в това да израстваш, изживявайки пълноценно всеки миг!


    ~ . ~ . ~

    Автор - Лао Дзъ


    _________________
    "Споделяй знанията си - това е път към безсмъртието.
    Кой, ако не аз? Кога, ако не сега?"
    .












    Admin
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 1127
    Points : 1808
    Reputation : 8
    Join date : 14.03.2009
    Age : 57
    Местожителство : Кюстендил, България

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Admin on Сря 27 Ное 2013, 19:01

    Чуждият проблем
    “За мишките и хората”, Джон Стайнбек

    Веднъж мишката забелязала, че стопанинът на фермата е сложил капан за мишки.
    Тя разказала за това на кокошката,
    овцата и кравата. Но те всичките и отговаряли:
    “Капанът за мишки е твой проблем, а не наш!”
    Малко по-късно в капана се хванала змия –
    и ухапала жената на фермера.
    Опитвайки се да я излекуват, сварили на жената супа от кокошката. После заколили овцата, за да нахранят всички, пристигнали да навестят болната.
    И, накрая, заколили кравата, за да нахранят гостите, дошли на погребението.
    И през цялото време мишката наблюдавала от дупката си
    и мислела за нещата, които са чужд проблем, докато не станат твой!


    _________________

    Sponsored content

    Re: ПРИКАЗКИ

    Писане by Sponsored content


      В момента е: Пон 20 Фев 2017, 18:49