МАРТЕНИЦИ

Имал хан Кубрат петима сина и една чудно хубава дъщеря – Хуба. На тях той завещал повелята да не се разделят и да пазят България. След смъртта на баща си Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцег бързо забравили мъдрия бащин съвет и били победени от предводителя на хуните Хан Ашина. Той заграбил владенията им и отвел в плен Хуба. Братята тръгнали да търсят нова земя, а сестра им зачакала новини от тях. И добрата вест пристигнала с разпукването на пролетта, донесена от сокол. В писмото Аспарух съобщавал, че е намерил райско кътче на юг от река Дунав и ще се заселят там. Хуба избягала, водена от сокола, на чието краче завързала бяла копринена нишка. Птицата я отвела
до новата земя, но точно в този момент вражеска
стрела я пронизала, а кръвта й обагрила конеца.
Аспарух прегърнал сестра си, а тя завързала на
ръката му бяло-червената нишка.
И заживели свободни и честити на новата земя, но... историята не свършва до тук, а се повтаря всяка
пролет, когато българите се закичват с мартеници
за здраве, късмет и благополучие.

ивяла
Марта със своите братя далеч в планината. Те носели едно име - Сечко.
Само че единия наричали Малък, а другия - Голям Сечко.
От високата
планина те виждали и чували всичко, каквото ставало на земята.
Усмихнела ли се Марта, погалвала гадинки и тревички. Стопляла простора
с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело
птичките.
Веднъж
една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, зер топло
слънце огряло, птички се обаждали, та тревица стоката да попасе.
Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде - думал й свекърът, стар стария.
Преживял
е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога
ветровете ще завият, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град
ще бие, кога
зла зима ще вилнее.
Кърпикожусите цъфтят сега,
снахо - напомнил й ста¬рецът. - Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли,
не му вярвай, кожухчето не сваляй!
- Е, тейко, какво ще ми стори
Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи - казала невестата и
подбрала овците и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези
думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо, че е жена, и тя може да покори
слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае
кога слънчев благодат да прати... Какво от това, че жена й думат!
Не
минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове забрулили
безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима.
Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Младата овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овците си горе в планината.

---

Източник:http://prikazki.org/